пасажи

И тези дни минаха ритуално,
с отпуснати на гърдите брадички
и невиждащи погледи, покрай
магазини за мобилни телефони,
магазини за обувки;
спортни магазини;
магазини за бижута и
магазини с обезглавени манекени,
нагласени така, като че да си разговарят.
Между тях имаше слаби момичета
облечени като ангелчета,
и пуделчета, реклами на всякакви стоки,
и тийнейджъри облечени в анцузи;
имаше въртящи се билбордове,
увесени на дълги жици; имаше и снимка
на купчина захвърлени дрехи на плажа,
сякаш останали след самоубиец.

отпътуване

Птиците изгубват формата, после цветовете си.
Сега са сведени до паяжинно съществуване
Получава се съвсем неочаквано,

съвсем случайно.
Не е планирано от никого.
Царствените им окраски и песни
са временни,
съществуват
няколко седмици.

Оставиха много гнезда, много храна и изчезнаха.
Просто разтърсиха криле пълни със сенки и
напуснаха интереса на хората.
Нотите им се
счупиха
една след
друга
върху купа от нощни пейзажи
и макар това да се случва
в посока на юг и само на юг,
от мелодията се чува само отсъствието.

меланхолия

натъжена е тази нощ повлияна от дъжда
и от мириса на мокър бетон
нито си знае името нито поглежда небето
бедността я подтиска липсват й думи
и за едно изречение с което месецът би нарастнал в луна
отделена е от света с грижливо затворените спящи прозорци,
а и в края на краищата какво удовлетворение би могло да изпита като са й непонятни всички тези балкони
с акуратно подредените консервираности, пропили въздуха откъм олио и оцет - хубавото е, че понамалява с приближаването на сутринта

Не питай нищо

Не питай нищо, причините се дълги.
Причините са тъжни и може би загубени
Всеки има своите дъждовни дни.
Важното е да не превръща живота си в
пустиня заради бесовете на Вятъра.
Всичко е в сърцето на облака … и в ума му.
А реалността може би е съвсем друга..
Но за него най-важната, най-истинската
и понякога единствената реалност
е тази, която е в сърцето му. И така трябва да е
за всички…Вятърът също живее в свой собствен свят.
И ако беше опитал да подреди хаоса,
а не да търси несъществуваща вина в облаците,
нямаше да има Буря… нито Пустиня…
Сега Облакът си отива. Трябва да открие
друго Небе и да се сблъска с нови ветрове,
сигурно още по-страшни и бесни.
Слънцето трябва да прости,
а облакът да повярва в сърцето си…

Бягствa

Любовната мъка е вредна за този, който вече страда от нея. От трийсет и осем часа се намирам в състояние на бягство. С надеждата, че ако достатъчно дълго се отклонявам от мъката, раната ще заздравее от само себе си. Не действа. Никак. Държа лицето си на отворения прозорец, оставям се да ме брули попътният вятър и се питам дали някога отново ще мога да се насладя на каквото и да е. И ми се разбива сърцето. Човек съм.Познато ли ви е това чувство? Струва ти се, че никога повече в живота си няма да можеш да похапнеш, да се зарадваш на спестените калории.Познато ли ви е това чувство, когато нищо от това, което обичаш, което те прави щастлива, което намираш за хубаво, което те вълнува, не може да те утеши? Наситено жълтото от поляните с рапица покрай магистралата изглеждат като модно украшение в деколтето на синьото небе. Всичко носи дълбоко спокойствие, ухае меко на пролет, а ти усещаш как щастието те напуска завинаги. Единственото, което те владее, е мисълта, че си изгубил любовта - онази голяма, безкрайна, вечна любов. Онази, която всеки очаква в сърцето си.Приятелки, вие всички познавате това чувство. Какво да ви кажа сега? Знам, че и на вас ви се е случвало. И въпреки това сте си мислили, че не може да стане по-лошо, че има неща, които не могат ей така да си отидат. Но те са си отишли. И е ставало по-лошо.